„Така постъпват, когато влезе жена, защото очакват милувки“, ми обяснява управителят на общинската структура д-р Чавдар Черников. Докато разговаряме, милите погледи на сладурите придобиват носталгично-проницателен, тъжен вид. Зад всеки от тях стои различна история, но винаги болезнена рана и скъпи спомени. За онези, които са се отказали от тях. Почти винаги – безпричинно. Без вина виновни, сега някогашните най-добри приятели на своите стопани са се превърнали в изкупители на тяхното безотговорно безразсъдство. И като че ли прочел мислите ми, д-р Черников подема една от трагичните истории – тези, които карат сърцето ти да се свие: „Разказвали са ми, че тук е било настанено куче, доскоро живяло до жп гарата“. Погледът му все не спирал да се връща там – единственото познато място след първата глътка въздух. Отказвало да се храни, дори се отвръщало от купичката с вода… Няма нужда да продължавам разказа. Защото не са единици историите без хепи енд. Не и на улицата. Кучетата не са играчка, а част от семейството, всяко едно е уникално, любовта няма порода, разсъждават с Марта – силната опора в борбата с тоновете документация.

В края на редиците от клетки обаче има и други герои – антагонисти, лошите в сценария. Те гледат по-заплашително, вдъхват респект и дори страх. Някои от тях, ротвайлери, хъски, са навредили дотолкова, че стопаните им са постъпили в болница. Защо – не е известно, животно е все пак. Въпреки своите „грехове“ обаче за тях не се полагат по-малко грижи. Единственото условие на д-р Черников е да не им се търси дом, за да не навредят повторно. В частните приюти те биха били осиновени онлайн и подпомагани с дарения. Не така стоят нещата в общинския временен дом за безпризорни четириноги. И това е само един малък проблем на повърхността на високата бюрократична планина. Доскорошният футболист на „Лудогорец“ Якуб Шверчок – отявлен любител на кучетата, също е искал да бъде в помощ, но тромавата процедура отказва мнозина.

„С хората е трудно да се работи, захвърлят ги на улицата“, констатира ветеринарят. Често получава сигнали за коли с чужди регистрации, които спират насред пътя, отварят вратите и пускат кучето самичко да се бори за живот. Първо го приемат в дома си, в обятията си, радват му се, приемат го за даденост, използват го да им върши услуги – я като пазач или за лов. В следващия момент вече не им е потребно, омръзва им като поредната вещ, с която са задоволили своя прищявка и… лесно казват сбогом на милите очи, които до скоро са усещали само топлина. През есенно-зимните месеци скитащите четириноги в Разград се множат, защото хората рядко си ходят по вилите. И това се повтаря всяка година.

По пътя до приюта се разминах с няколко кучета, порода улична превъзходна. Още невръстните несигурно лъкатушат между гумите на колите, по-опитните, на глутници, настървено душат за своята вечеря. Проблемът с безстопанствените животни не само в нашата област нараства всекидневно, периодично повдиган като въпрос, не дай боже от пострадал. Заради това ветеринарят приканва за по-завишен контрол. Това е причината да започнат да обикалят от врата на врата, за да чипират домашните любимци напълно безплатно. Чипът се поставя подкожно под врата на кучето, не го боли, уверява докторът, а когато се сканира с баркод – досущ като продуктите в хранителните вериги, излиза пълната информация за него. Лесно може да се издири собственик на /не/умишлено изгубено куче. Но санкции за изоставящите своите приятели няма, само приютът става по-населен.

„Отговорността се размива. Не може всеки да реши да си изостави кучето, липсва държавна намеса“, коментира докторът, „ние сме голяма община, имаме повече ресурси и кадри. Ами по-малките какво правят? Ще ви кажа – нищо! В Исперих кучетата се прескачат“. В тази връзка създаването на Асоциация на общинските приюти ще бъде полезна доколкото работещите в структурите са най-запознати с проблемите отвътре. Единна стратегия за справяне с проблема на национално ниво обаче липсва, държавата е абдикирала и скоро решение не се вижда. На общинско е залегнала идеята за програма, която до 2025 година предвижда създаването на база данни с информация за безстопанствените кучета, кастрация, дори евтаназия на неизлечимо болните, регистрирането на домашните любимци е част от нея. Д-р Черников е заемал длъжността си и преди 18 години, а краткото време, когато не е бил близо до животните, компенсира като пише книга за някои по-малко познати, но крайно удивителни създания. Днес не би се отказал от предизвикателството да подобри приюта и условията като цяло: „Няма как да не се вложа. Иначе няма смисъл да се захващам“.

И докато нищим неуредиците в системата, Онур от Дянково отнесе със себе си изоставен мъжки питбул. Как ще се казва в новия си дом – младият мъж още не беше решил. Самият той вече се грижи за други кучета, а да си вземе считаното за агресивно животно, го навили негови приятели. „Да не го използвате за боеве!“, го предупреждава управителят. Защото е виждал всякакви случаи. В приюта са и бракониерските кучета от прословутия случай с незаконния лов на зубри във „Воден“ от началото на тази година. Заради това е и по-бдителен по време на проверките след осиновяването.

Около 150 са настанените там, повечето са улични. С някои от тях можете да се запознаете на сайта на дома за настаняване – отличен с първа награда в престижния международен форум „Компютърно пространство“. Идеята за подобреното дигитално лице на приюта е на приятел на д-р Черников – Ангел Вачев, с когото след години отново ги среща случайността. Сайтът бързо става разпознаваем, сигнали им подават дори от Търновския край, увеличават се и желаещите да осиновяват. Над 200 четириноги са намерили своите нови стопани от миналата година.

Въпреки това, посещението ми в приюта завършва крайно минорно. Няма как иначе. Безпомощност е единственото чувство, което те спохожда, втренчен в измъчените и сърцераздирателни души на кутретата. „Гледам да не се привързвам.“, споделя докторът, който също някога е гледал куче и познава болката от загубата. За кучетата обаче е по-трудно, често при разселването се връщат обратно до вратата на приюта.

Как са способни човеците да обърнат гръб, да забравят и да продължат напред, оставяйки след себе си туптящ живот? Още не мога да намеря отговор – за себе си. Защото и аз се радвам на любовта на четириного. И не го разбирам, не мога…

 

Десислава СТЕФАНОВА
вестник Екип 7, брой 131/4723
17 ноември 2021 г.